Кафенето, преди месец

by Alexis. Вто Фев 14, 2012 5:40 pm

Ах...студено...Мразя студа!! Защо изобщо съществува?!? Както и да е...Почти бях близо до кафенето. Задръстване, задръстване..бе типично за Ню Йорк. От много време не е било толкова студено или просто на мен ми се струва така. Също е виновно скапаното задръстване. О не! Къде са ми маниерите? Бях близо, още два крачки и бях там. Чудя се от къде дойде този студен фронт така изведнъж? Студения вятър не ми харесва, а и каква полза има от него? Съвсем...никаква! Влязох в кафенето, където бе топло и изненадващо задушно. Сигурно е навалицата. Всички искаха нещо топло за навън. Поставих чантата си на първата маса, която погледът ми съзря, след това поставих палтото си на стола, седнах и взех портфейла си. Отидох на възможно най, ама най-празната редица и зачаках.

******

След като продиктувах поръчката си съзрях, че човекът, който чаках пристигна според мен...точно навреме! Влезе в кафенето доста тромаво, но ще му го простя та това бе моя добър приятел от детството. Всичко си споделях с него. Чувствах го като брат, но...Чък завиждаше, че прекарвам повече време с Алекс от колкото с него, което непоносимо ме дразнеше.
Алекс се огледа и ме съзря. Видях пленяващо сините му очи, но за бога аз нямах такива чувства към него. Държахме се съвсем приятелски един към друг. Дори в някой момент сме били толкова близо един до друг, но никога, ама никога не сме се целунали. Е, освен в трети клас, но това е друга тема. Посочих му веднага към масата като се опитвах Алекс да види ръцете ми, защото пред мен имаше наистина огромен човек. Хи-хи-хи..Мразя когато се смея така.
- Поръчката ви! - Зад гърба ми се чу тънък и писклив гласец. Обърнах се, платих сумата и взех таблата с двете топли напитки.
- Мерси! - Благодарих за обслужването и тръгнах към масата.
Вървях и гледах към Алекс с леко учудване. Той извади нещо от джоба на якето си. Забързах се. Едната от горещите напитки щеше да падне, но не успя за щастие. Ах..дано стигна по-скоро. Не знам защо, но минах през доста препятствия, докато стигна до масата. Първо: едва не падна една от горещите напитки; Второ: едва не се подхлъзнах; И трето: едва един отнесен човек не бе блъсна или по-точно блъсна в мен. Най-накрая бях достигнала целта. Това прозвуча все едно бях стигнала връх Еверест, но както и да е.
- Ето твоята напитка Алекс! Познаваме се от деца и зная какво обичаш! - Усмихнах му се приятелски, но ако ме наблюдавахте щяхте да кажете, че му се усмихвам чаровно в сложния смисъл. И май ще се наложи пак да го повторя...Между нас няма нищо освен много добро приятелство!

by Alex. Вто Фев 14, 2012 6:07 pm

Лакатуш, лакатуш..Едвам стигнах до топлото и за съжаление препълнено кафене. Поне фактът, че Блеър бе пристигнала първа и бе запазила маса ме успокои. Какво ли щяхме да правим, ако нямаше този път наистина маса където да се разположим? Чакай..сега ми светна! Щяхме да се мотаем навън в студа, а не ми се искаше, защото знаех,че Блеър не го обича много, много. От толкова отдавна се познаваме. Блеър взе поръчката и веднага си помислих, че при нас ще дойде някой, който тя очаква, а аз дори не знам. А откъде ми дойде това на ум? Ами..от подноса, на който имаше две, подчертавам две чаши с топли напитки. След като я видях, че е близо се забързах и извадих една малка кутийка от джоба на якето си. Зная какво си мислите и го забравете! Нашите отношения са приятелски от векове! Няма нищо между нас! Гарантирано е, че вътре би трябвало да има пръстен, с който според вашите представи ще предложа на Блеър, но не! Това бе една малка изненада за Блеър, защото знам колко много хареса тази вещ, а и Чък не бе заинтересован. отдавна не са се виждали. Може би са се разделили. Не... Едва ли! Блеър щеше да ми каже естествено!
- Ето твоята напитка Алекс! Познаваме се от деца и зная какво обичаш! - Момичето ми се усмихна приятелски и аз побързах да и' върна жеста. Вече бях сигурен, че не очакваме още някой, а и имаше само два стола - за мен и за Блеър.
- Мерси, Блеър! Колко ти дължа? - Тя ме познаваше и знаеше, че ще го кажа естествено. Аз знаех, че ще каже "О..не! Нищо не ми дължиш!" или нещо от този род. - Блеър нали помниш онези обици, които си хареса толкова много от онзи магазин? Е, не си мисли, че е сън! - Казах аз, я тя ме погледна недоумяващо. - Това е подарък за теб Блеър! Нещо като от благодарение за всичко! - Очите и' светнаха от изненада и ме гледаше с страхотната си усмивка, която показваше само от благодарение.

by Alexis. Вто Фев 14, 2012 6:37 pm

- Алекс! Не трябваше! Аз, аз..нямам думи..не съм подготвена как да ти се отблагодаря? - Ах..колко добре ме познаваше. Изобщо не предполагах, че ще го направи. Бях толкова щастлива. Как бих могла да му върна такъв огромен жест? Най-добре ще е да го питам, но и това не е добър план, защото той дори аз бих казала, че няма нужда от връщане на жеста. Е, ние двамата се бяхме родили себе раздавателни и скромни. Но това не бе много добре, защото не винаги или по-точно почти никога на такива добри хора като нас се връща такъв жест. Но нека продължим нататък. Бях загубила гласът си от пищене от радост в мозъка си. Но поне имах хубава усмивка, която прикриваше всички вътрешни чувства. Както би казала една моя стара приятелка..нее, тя не е стара, а просто се познаваме отдавна би казал, че съм загубила ума и дума. Бях толкова радостна. Скулите ме заболяха от болка. Не знаех какво да направя и без да искам се сетих за нещо ужасно. - Аз..толкова ти благодаря, че..вече дори не знам какво да кажа.

by Чък Бас. Вто Фев 14, 2012 6:43 pm

Времето в Ню Йорк бе типично за този период от годината.Личеше с пълна сила,че зимата бе дошла на гости в "големият град".Заедно с нея бяха пристигнали виелицата и студа.Студа те караше да потрепваш и да настръхваш.Изгаряше те до болка,когато пронизваше кожата ти.Виелицата не оставаше по-назад от свия верен приятел.Тя беше властна ,опитвайки се да покаже своята сила над другите стихии.Получаваше й се.
Чък Бас добре познатия на всички в Манхатън се бе запътил към кафенето,където знаеше от доверен източник,а именно нашата любима"Клюкарка",че Блеър беше в близкото кафе до хотела,който притежаваше баща му;един от многото."
Виждайки съобщението с местоположението на неговата така любима играчка той прокара усмивка по лицето си,самодоволна и някак си дяволита.
-Излизам,Робърт.
Робър бе четиридесет годишен мъж, с леко побеляла коса и тъмни като нощта очи.Дори за крехката си възраст той бе як и силен,което се личеше от километри.Елегантен с костюм и гардероб подбран специално ,заради имиджа на младия господин Бас.Робърт беше шеф на охраната му и верен приятел.
С излизане от хотел "Палас" вятъра го нападна той сложи ръцете си пред очите си,за да се защити от нападението.Пресече улицата и вече бе в кафето.Отвори врата и се чу лек звън на камбанки над главата му.Огледа се внимателно и когато съзря жертвата си умерени крачки се приближи,но нежелан гост обърка пъкления му план.Именно това бе Алекс.Нейния приятел.
Приближи се към нея с дяволската си усмивка и рече:
-Виж,виж.Нашата малка уличница се завърна и то в каква близост до хотела ,в който живея.Би,някой ще си помисли ,че ме следиш.-отново се плъзна онази негова до болка позната усмивка.

by Alexis. Сря Фев 15, 2012 3:16 pm

Гледахме се и си бърборехме така наречените "празни приказки". Шегувахме се, а с това идваше и смехът. Винаги, когато прекарвах свободното си време с Алекс бе просто поредния страхотно забавен момент без драма в живота ми. Щеше да е наистина много жалко, ако някой го прекъсне. Но ето на пак се сетих за нещо, което бе ужасно, но шанса бе малък да стане. Ах..ще прогоня тази мисъл.

*****

Когато Алекс започна да ми чете стихотворението, което бе написал си помислих, че той е първото момче, което пише поема. Не първото в света, а първото, което срещам и то даже да ми го прочете. Естествено Алекс би го направил, защото и двамата се чувствахме като брат и сестра. Той свърши. Толкова се смутих, защото почти не го слушах. Но това стана напълно случайно. Е, колкото може да бъде случайно. Усмихнах му се с усмивка, в която имаше нещо сантиментално...нещо което казваше "Много е хубаво!" или нещо такова. Но всичко се срина, когато видях наперения пуяк..Сетихте ли се? Чък Бас разбира се влезе и се запъти към нашата маса наперен и с дяволита и самодоволна усмивка. От този момент се сетих, че това кафене се намираше близо до един хотел, където Чък живееше. Мисля го и винаги ще го мисля, че е прекалено самовлюбен. Но той не е нищо особено. Дори за такъв какъвто се мислеше бе много, наистина много жалко. Усмивката ми падна, а заедно с нея погледът ми се втренчи дяволски в Чък Бас и Алекс бе на път да ме попита какво има, но само след 1, 2, 3 щеше да разбере...
- Виж,виж.Нашата малка уличница се завърна и то в каква близост до хотела ,в който живея.Би,някой ще си помисли ,че ме следиш. - Алекс се изненада в момента, в който чу дяволския му и подигравателен глас. Погледнах го и му казах с поглед и усмивка обърната надолу "Съжалявам, че се получи така!". Стори ми се, че той отвърна "Няма нищо!", но може и на мен да ми се е сторило така.
Това бе началото на една..война! Няма да се откажа никога! Имам прекалено силно търпение и голяма воля..Чък Бас нямаше да успее да ме срине на земята.
- Здравей, Чък. Ах..колко се радвам да те видя! О боже мой! Какво говоря?!? Както и да е накратко...Майната ти Чък! Върви по дяволите, където ти е мястото! - Изругах аз, защото ми писна от него. Но за щастие само аз, Алекс и Чък чухме това..

by Sponsored content

Кафенето, преди месец

Кафенето, преди месец

Re: Кафенето, преди месец

Re: Кафенето, преди месец

Re: Кафенето, преди месец

Re: Кафенето, преди месец

Re: Кафенето, преди месец